Съркъл уок, лейди уок с Бети Файон
Бети Файон разказва:
„Преди две години живях за кратко в малък замък от 14 век близо до Лондон. С малка река в подножието на замъка, с пещера в скалите край него, с подземия, в които се влиза по отвесни стълби, като в кладенец, с голяма гора наоколо – съркъл уок, лейди уок, избираш всеки ден по коя пътека да минеш. Вътре няколко бани на всеки етаж и парно, килер, където се оставя прането да съхне, но и където стои чаят и бисквитите, винаги прясно опечени от готвачката на замъка, кръгла кухня, в издадената овална част на сградата, която мирише приятно към седем вечерта.... Стаите по-скоро ниски, разбираш, че тогава хората не са били никак едри, леглото с толкова висок дюшек, че неволно си спомняш Принцесата и граховото зърно. Отначало не знаех как се отварят прозорците, после излизах без страх на покрива на замъка, покрай единия комин... Събота вечер се хранехме в трапезарията, на стара грациозна маса с много прибори, накрая един поднос със сирена и грозде обикаляше масата и разговорите продължаваха до късно... Две библиотеки, том с подписа на Труман Капоти, подарил книга на меценатката, мистериозната госпожа Хайнц (собственичка на онзи кетчуп Хайнц, дето го продават в цял свят), която никой от нас не беше виждал, но на която пишехме благодарствени картички...
Това стихотворение е писано в замъка, през ноември, разхождах се малко самотна край реката, мислех за приятелите си от детството, за вятъра край дерето, за огъня и игрите на разбойници... И когато ме питат, била ли съм в Лондон, казвам: „Да, наблизо, в един замък... от 14 век..., и беше също като в детството ми.“
Разговори с вятъра Земята като ябълка Аз малка малка мравките щом забелязвам как влизат в къщите си, как се привеждат под зрънцето, щом калинката следя далеч и виждам кацва пак на цвете, което се привежда, танцува покланя се после рисува нещо жужащо умножава сякаш ливадата и я люлее мириша на пушек но и на мен самата вадим картофи от жарава и си измисляме корите на картофите набъбват радостни от огъня, усещам как вътре в тях думите се ронят и не искат да издадат преживяното, сгъстяват мириса на пепел и мълчат, мълчанието им е видимо любовно, някак бавно някак страшно облякла съм роклята от зелено кадифе на майка върху панталоните на брат ми и разказвам, имам и златна рокля, разказвам и с нея… дали разказвахме на огъня, а огъня разказва на картофите, а те разказват на вятъра, или редът е друг вятъра разказва на картофите, които като мъртъвци, разказват нямо, а после огъня не, огъня изгаря само всъщност се страхувах, картофите дали разказват че са крадени създавахме си биография на банда, прескачахме в лозята за млечна царевица, круши, джанки,… оглеждаме се в огледала на слънчогледовите пити ще ходим в дерето при разбойниците но тя няма да дойде, защото… Тя срещу главатаря (тя има дълги мигли, защото баба й е козметичка и й дава да ги маже с мехлем за мигли, с който леля й лекува плешиви мъже) когато застанах край големия орех между нея и главатаря и я спасих когато вятърът задуха от дерето и всички тръгнахме към разбойническото свърталище и се върнахме с наръч смрадлика за раните ни (лекувала и рани на магарета, каза тя) аз знаех че разговорът ми с далечните неща остава понесен от вятъра с мирис на жар Бети Файон
Бети Файон (1961, Варна) е поет, писател и преводач от немски език. Под псевдонима Мария Каро е автор на следните стихосбирки: „Стъклена решетка“ (1993), „Карта“ (1998), „Жулиет летърс“ (2007), „РИН“ (проект заедно с Росица Пиронска, 2008). Под псевдонима Бети Файон излиза романа й „Дишащия хълм“ (Сиела, 2010). Гост-редактор на бр. 1 на сп. НО ПОЕЗИЯ.
Материала подготви Петя Хайнрих
Рубриката се осъществява със съдействието на сп. НО ПОЕЗИЯ.
Повече информация за разходките, които организираме може да откриете на http://www.meetup.com/londonbulgarians
#BGinLDN Следвайте Разходки из Лондон
Ако желаете да участвате в нашите разходки из Лондон, станете член на нашата група Разходки из Лондон, където обявяваме всяко наше събитие.
